Пешеходецо, извини се, бе!

Ако сме си помислили, че нещо в трафика на Пловдив ще се промени, май сме се объркали

Теодор Караколев

Уикендът на Пловдив беше интересен и емоционален – около 1000 възрастни и деца участваха в маратон и други спортни събития. В Тракия продължи традицията, създадена от районния кмет Костадин Димитров, да се провежда велошествие – пак почти 1000 пловдивчани се събраха заедно и на открито да се забавляват.

Да, обаче тези хора пречеха на други. На стотици или хиляди (не се знае, нямаме никакви данни за транспорта в Пловдив) други, които са били в автомобилите си. Които са чакали по светофари, задръствания и какви ли не страшни неща, за да стигнат от точка А до точка Б. Всички велосипедисти, маратонци и спортуващи, както и заместник-кметовете, позволили това своеволие – да не си в автомобил – трябва да се извинят. Това можем да разберем от думите на кмета Иван Тотев:

“Да излязат двамата заместник-кметове, позволили затварянето на улици и да се извинят на гражданите“, призова Тотев. „Чакал съм 45 минути на Цариградско, заради блокадите“.

Изглежда „гражданите“ са единствено автомобилистите. Излиза, че да спортуваш, да се опитваш да пазиш въздуха чист, да не пречиш на околните с шумен автомобил и т.н. е вредно и, вероятно, те прави не-гражданин. Ако караш автомобил и си част от това задръстване, обаче всичко е наред. Няма нужда от извинение – не си виновен с нищо.

Това кореспондира изцяло с типа държавата от близкоизточен стил, която оформяме в последните месеци. Гласуването е задължително, но невъзможно, ако не се намираш физически на определено, незнайно от кого, място. Споделеното пътуване трябва да е забранено, защото хората са неспособни да се грижат сами за себе си и държавата трябва да им регулира всичко. И на целия този политически когнитивен дисонанс перфектно пасва оплакването на кмета, който само преди седмици каза „все по-често ще ме виждате на велосипед“, че в почивен ден бил чакал на задръстване, защото някакви си хора без коли решили да тичат.

За миг си позволявам своеволието да напомня, че живеем в Европейския съюз, уж мечтаейки за европейски ценности и с управляваща политическа партия, в чието име виси „европейско развитие“.

Какво е „европейското развитие“? Наскоро някой ми направи забележка, че велосипедният транспорт бил масов само в две държави в Европа – кви сме ние да се бутаме сред богатите. Не разбрах кои са двете, но предполагам става дума за Франция и Холандия, те са най-напред в статистиките. Този модел се разбива от Копенхаген, Дания, където около 50% от пътуващите карат велосипеди.

Общоградски и национални политики за намаляване на автомобилния транспорт и промотиране на велосипедния има в Испания – Севиля и Барселона са сред водещите 20-ина европейски градове по велотранспорт, Мадрид от години поетапно затваря целия си център за автомобили. Можем да погледнем и по-наблизо – в Любляна, Словения (град с 2/3 от населението на Пловдив) 13% от придвижванията стават с велосипеди и (повтарям – град с 2/3 от населението на Пловдив) имат 200 км велоалеи.

Не става дума само за велосипеди – а изобщо, да оставиш автомобила, ако сам искаш да стигнеш от А до Б в града, когато можеш да го направиш за 20-30 минути пеша. Не да караш колело през уикенда – а да смениш колата с велосипед.

По света това се прави от край време. Богота, Колумбия не е много по-богат град от Пловдив. Там, обаче има „Ден без автомобили“ – заглавието е красноречиво. Дали им харесва на хората? Не само, че се провежда ежегодно от 2000-а година насам при нарастващ интерес, ами от миналата година започна и експериментът „Седмица без автомобили“.

В много от европейските градове също се провеждат „Дни без автомобили“. Като отделни събития има маратони, велошествия и т.н. Само един пример – в Лондонския веломаратон, който се провежда вече 10 години участват над 60 000 души. Разбира се, за целта се затварят централни части от града – улици, булеварди и т.н. Затварят се и за обикновения маратон, който се проведе тъкмо този уикенд. Никой обаче не е задължен да се извинява на лондонския кмет, който бил стоял в задръстване.

Париж се включи малко по-късно – през 2015-а се проведе първият техен „Ден без автомобили“. Там обаче имат по-ранен старт с друга инициатива – булевардите около Сена малко по малко се „отвоюват“ за пешеходци, велосипедисти, майки и бащи с деца, почиващи си хора. Левият бряг на Сена от години е свободен от автомобили – в момента се работи за освобождаване и на другия, десния бряг – сега булевард. Защо?

Защото на хората им харесва да са едни до други, да общуват, да са част от градската среда.

Това не е следствие от някаква политическа манипулация, еврейска конспирация или капиталистическа (или пък антикапиталистическа) мода. Това е обикновено човешко желание, едно и също за хората навсякъде по света – от Богота, Колумбия, през Париж, Франция до Сеул, Южна Корея (там си събориха централен булевард, за да направят нов градски парк). А как се постига?

Общото между тези места е, че те се намират в една и съща Вселена, в която научните закони са еднакви навсякъде. Ако пуснеш предмет, той пада с определено ускорение, ако сложиш вода на котлона, тя ще заври при определени температура и налягане. Закон на урбанизма е, че ако създаваш повече място за автомобили, се появяват повече и още повече автомобили.

Използвайки сложни формули на математика Джон Наш (онзи от „Красив Ум“ – който, между другото, печели и Нобелова награда за икономика), друг математик, Дитрих Браес доказва, че когато добавиш ново пътно платно, трафикът всъщност става по-лош и се движи по-бавно. Освен теорията, я има и практиката, доказана в десетки градове по света – конкретно Браес си я доказва с документирани научни изследвания в Сеул и Щутгарт, до днес неопровергани.

У нас, обаче, опровергаваме науката постоянно. Очевидно разбираме повече от нобеловите лауреати и от експерименталните доказателства и продължаваме да се „справяме с трафика“ с по-големи булеварди, двуетажни кръстовища и нови паркинги. В това да ползваш автомобил няма нищо лошо – родители с деца, хора с много багаж, хора, които работят извън града, понякога нямат друг избор. Но масата хора, които ползват автомобил за определена задача имат алтернатива – но тази алтернатива никога не биха я направили при сегашната политика и задължение за извинения. Защото науката е забранена дума у нас. Тук дори не става дума за екология, търсене на щастието или леви и десни политики – става дума за добрата стара доказана математика.

Но, тъй като все пак сме хора, е важно и отношението. Еми, оказва се, в крайна сметка, че да си „алтернативен“ е обидно – да спортуваш, да тичаш на маратон, да участваш на велошествие е обидно. Трябва да си в автомобил. А всеки пешеходец, маратонец или велосипедист трябва да се извини на Иван Тотев, задето кметът ни е чакал на задръстване.

Иронията настрана – хората в България губят вяра във всякаква форма на управление именно заради тази непоследователност. Тоест – да висиш в личния си автомобил и остро да критикуваш събития, популяризиращи неавтомобилното придвижване само седмица, след като си заявил, че ще работиш за град по-привлекателен за пешеходци и велосипедисти и че „ще пътуваш по-често с велосипед“. Повтарям се – да пътуваш до работа или някакви ежедневни задачи, а не да спортуваш и да се хвалиш във фейсбук с някакви навъртяни километри – това, че си минал 30 км на гребната не помага по никакъв начин на трафика. Точно тази липса на една посока, една цел в развитието на града кара хората да губят вяра във всякаква форма на управление. Един път завинаги трябва да сме наясно – европейски град с европейско развитие ли целим или дубайския модел на автомобили навсякъде и стъклени „Хилтън“-и до тях. Има привърженици и на двата модела, сигурен съм – нека поне да знаем кое е целта и като кажем нещо, да си държим на думата.